Автори: Валя Янчовска и Васил Николов

Божидар Ноев е роден в град София в семейство с голям интерес към музиката. Започва да свири на пиано от ранна детска възраст. На 16 год. постъпва в музикалната гимназия. По-късно следва в ДМА при проф. Мара Балсамова и специализира в Академията „Санта Чечилия” в Рим при проф. Гвидо Агости и Карло Цеки. Посещавал е курсовете на Величка Савова, Никита Магалов, Магда Талиаферо. Преподавал e в Консерваторията в Инсбрук, Австрия. Води майсторски класове в Австрия, България, Турция.

На 24-27 април в АМТИИ, Пловдив се проведе майсторски клас по пиано с ръководител проф. Божидар Ноев. В него взеха участие студенти от академията и ученици от МУ „Добрин Петков”. Представиха се солови и камерни изпълнители, клавирно дуо.
По време на часовете цареше атмосфера на творчески дух и креативност. Със своята неповторима естественост, искрена добронамереност и чувство за хумор, проф. Ноев предразполагаше към спокойствие и желание за работа. Всички забележки бяха отправяни като пожелания, съвети, които да са в помощ на изпълнителя при неговата работа. Оценяваше всяко постижение и не натрапваше своите идеи. Неговите препоръки бяха давани като варианти, предложения на човек с повее опит към своите по-млади колеги. Най-важното за него беше разбирането на индивидуалните способности и възможности на всеки един от изпълнителите и приспособяването им към инструмента и произведението. Божидар Ноев успяваше да прозре тази индивидуалност във всеки един за краткото време, в което работеше с нас и да даде всекиму това, което в момента е необходимо, толкова, колкото можеше да поеме според нивото и възможностите си. Винаги насърчаваше малките сполуки и апелираше към сериозна и задълбочена работа вкъщи. „Дяволът се крие в детайлите”, казваше той. Често наблягаше на това колко важно е да открием рационалния начин, по който да се упражняваме. Най-изненадващото бе, когато извади кутия бонбони и за участниците и слушателите. На 27.04 се проведе заключителен концерт на участниците, на който всички те получиха диплом за участие в майсторския клас.

Интервю с Божидар Ноев

Разкажете ни за себе си.

От много ранна възраст започнах, просто свирех като добре възпитано дете. Аз повече футбол обичах. До 16-тата ми година беше това немарливо отношение към инструмента, но 1956 г. влязох в музикалната гимназия в София. Тогава имах среща с Рихтер. Като го чух какво нещо може да бъде пианото, какъв оркестър, какъв звук…
Две следвания имах, в София и в Рим – намерих моя преподавател в Рим – Карло Цеки. Той е в едно лице и диригент, и страхотен пианист и камерен музикант.
Явих се на изпит за място като преподавател (в Консервторията в Инсбрук). Впоследствие над 17 години водих цялата катедра. Двама от моите ученици ме надминаха с това, че свириха на Залцбургския фестивал.

От това, което видяхте през последните два дни какво Ви направи впечатление от учениците и студентите, които чухте? Какви най-общо са силните и слабите им страни?

Най-лесно е да се критикува. Това, което най ми харесва е, че има интерес, хората искат да направят нещо повече. Няма абсолютна истина, никога няма, но има пътища, има начини да стигнеш по-бързо, а не да се умориш на първия завой. И това, което най-много ми хареса, че действително на много лоши инструменти се опитват, искат да научат нещо, да направят нещо. И когато нещо сполучат, виждам как очите им светват. И без да искам с нищо да се меся в работата на колегите, но се осмелявам да кажа, че един колегиален разговор с тях може би помогнал всички да си сверим часовниците. Защото виждам – всичко имат, но не могат да го покажат, защото средствата не са им показани в детска възраст, а тук вече идва много късно, когато явно се очакват успехи… И може би основният дефект зависи малко и от инструментите. Един от основните проблеми е легатото свирене и педалът. Те са две истини, които трябва още в млада възраст, като начинаещи веднага да се възприемат от децата. От малки да се научат, че изкуството не е ежедневие – да мърдаш пръсти, то е чувство, изказ. Когато започваш с лоша акцентировка, без фразировка, какво остава! Нищо не остава. В областта на артикулацията просто се подминава това. И педалът – многообразен трябва да бъде – 1/3 педал, полупедал, крешендо педал, стакато, легато педал, вибрато педал, дълбок педал и т.н. Трябва много точно да се научи това. Погледнете Пиер Булез, Втора соната. Това е нещо, което се пренебрегва. Тези неща за мен са основни – техниката включва артикулацията и педала.

Когато Вие сте били ученик какво сте получили и какво не сте получили от Вашите преподаватели? Срещахте ли разбиране?

Точно това, което критикувах, това беше действителността за самия мен. Защото при мен се казваше от всички преподаватели „работи на хиляда”. Впоследствие се оказа, че не е било необходимо да блъскам като тъпоумен, а да си помогна с удобна позиция на ръката, удобна пръстова. Наблягах на това как да седя, как да поставям ръката, не да я пренапрягам. Именно с това работене “на хиляда” пренапрягах. Все едно главата си всеки ден да я чукам в стената – ами ще вземеш чук и ще влезеш!

На какво най-вече се стремите да научите Вашите ученици?

Да уважават текста. Оттам трябва да се започне. За мен текстът е Библията. Всяка тридесетивторинка има защо да е там. Имам респект към композиторите, които са си загубили време да го напишат, как мога да го пренебрегна. Да няма тълкуване. Има композитори, които са си дали много или някои, които малко са дали, обаче поне този минимум трябва да създадеш, да видиш какво иска … И естествено на всеки ръката е друга, винаги ще има разлика в интерпретацията, винаги.

Кой е най-ценният урок, който сте научили?

Ох, че хубав въпрос! От учениците страшно много съм научил. Най-много се учи от лошо свирене. Цитирам Ойстрах, който в биографията си казва, че няма лоши студенти, лошият студент е този, който толкова свири, че нищо не можеш да научиш от него. Артур Шнабел казва, че в разумния си живот се е учил от студентите си.

Какви съвети и препоръки бихте дали на младите пианисти?

Да четат, много да четат! Да се интересуват! Например телевизията: има един канал: гледайте уроците на Баренбойм, как да изпуснеш такъв курс! От всеки можеш да се научиш. Биографията на Шнабел, есетата на Алфред Брендел… И последното пожелание към младите изпълнители е когато свирят Виенска класика да познават ораториите на Хендел, оперите на Моцарт, месите на Бетовен или песните на Шуберт! Всичко се свежда до това пианото да пее. Те пеят с текст и точно оттам се учи – къде да забързаш, къде да забавиш… Виж Той какво казва, Тя как отговаря и после в Моцартова соната имаш същото: Тя-Той!

Author: Sonya Georgieva

„Finno-Balkan Voices“ is a vocal ensemble created by two vocal groups- Bulgarian „Vaya Quartet“ and Finnish-Estonian „Mamo Ensemble“- still students in Sibelius Academy,Helsinki and Academy of Music,Dance and Fine Arts,Plovdiv.
The girls combines the vocal traditions from Eastern and Northern European folk singing style.Their repertoire consists of traditional songs from different Bulgarian and Finno-Ugric regions.The singers also compose and arrange material by themselves.After the successful concerts in Helsinki in the beginning of February 2010, now they’ll perform in Plovdiv and Sofia.
These concerts in Helsinki were warmly guided by Prof. Dora Hristova (the conductor of the world famous “Mystery of Bulgarian Voices”). “Finno-Balkan Voices” were there as a warm-up group of the Romanian gipsy orchestra “Mahala Raj Band”.

Автор: Соня Георгиева

Групата “Finno-Balkan Voices” е все още с кратка история. Създадена по идея на студентките Емми Куутинен от Финландия и Соня Георгиева от България. След мобилно обучение по програма „Еразъм” в АМТИИ-Пловдив на Емми и на Соня в “Sibelius Academy”, Хелзинки, те решават да продължат и затвърдят контакта си. Сформират групата “Finno-Balkan Voices”, която се състои от 4 финландски и 4 български момичета, които са все още студентки в музикалните академии на Пловдив и Хелзинки.
“Finno-Balkan Voices” комбинират вокалните традиции на Източна и Северна Европа и изпълняват песни от различни региони на България, Финландия, Естония, Русия. Момичетата също сами композират и аранжират някои от песните в репертоара си.
Момичетата от “Finno-Balkan Voices” имаха концертни изяви в Хелзинки в началото на Февруари 2010. Там пред граждани и студенти от Сибелиус Академия успяха да представят своята програма, а също така и да направят студийни записи. Концертите в Хелзинки бяха подкрепени и от ръководството на проф. Дора Христова (диригент на световноизвестния хор „Мистерията на българските гласове”). Там “Finno-Balkan Voices” бяха поканени и участваха като подгряваща група на един от най-популярните румънски цигански оркестри „Mahala Raj Band”.
След успешните концерти на финландска земя, сега те ще се изявят и на български сцени в Пловдив и София през месец май.

http://www.myspace.com/finnobalkanvoices

С тържествен водосвет на 16.03. 2010 г. бе открита новата сграда с две репетицонни зали за учебна дейност към АМТИИ-Пловдив – за танцови състави.
Лентата прерязоха кметът на Район Централен – Райна Петрова и доц. Йончева, ректор на АМТИИ, която изрази благодарност към Александър Колев, кмет на Район Южен.
След което гостите бяха поздравени с тържествена програма.

Обектът е изграден върху терен с площ 559 кв. м., който е общинска собственост, а сградата е 526 кв. м. Строежът на залата започна през юли 2009 г.
Тя е предназначена за учебни занятия на студенти от редовно и задочно обучение от специалностите българска народна хореография и балет?
Всъщност залите са две – като едната е с площ 203 кв. м., а другата – с 104 кв.м.
Освен тези две зали, в сградата има лекционна зала с мултимедия и необходимите сервизни помещения.
От общата площ 20% е озеленена, а собствените паркоместа са 18.
Самата конструкция на сградата е метална и е термоизолирана.
Подовото покритие на залите е специално с по-голяма здравина и еластичност.
Залата е най-модерната от този тип за Пловдив и Южна България.
Чрез тази придобивка провеждането на учебвите занятия е значително улеснено и подобрено, което повишава престижа на АМТИИ-Пловдив като уникална културна институция.

Краси Алексиева, галерия „Възраждане“, Пловдив

Вече години, братя Касапян създават една духовна творческа вселена, една висока морална категория, където душата, унизена и уморена от бездуховните напъни на съвремието, може да отлети и да зареди сърцевината си със светлина
Тези рисунки са сърцевината на тяхната дарба. Те са есенцията на майсторлъка им. Тук са алфата и омегата на техните търсения.
Основната тема в изкуството им е човешкото тяло. Но това е едно много тясно определение, защото за авторите тялото е само изходна точка към библейската философия, морал и внушения. Така, както Бог е приютил душата в човешката плът, така и братята, чрез тялото, внушават морални категории, деформират го според душевните му и духовни страсти и страдания, правят от него природен феномен, вграждайки го по най-фантастичен начин в стихийността на Божия свят. Пак чрез тялото, художниците съизмерват унищожаването на природата, невъзможността за равновесие в един свят, жонглиращ с доброто и злото като с две пачки динамит. Чрез тялото, което е било и ще бъде прах, ни втренчват в безначалието и безкрайността на Времето, за да усетим за колко кратко време сме човеци и имаме само мигове — да направим нещо добро, само мигове – да вдигнем очи нагоре и да се помолим за нещо добро.
Касапян имат изключително индивидуално усещане за формата и ювелирния детайл, а дълбоките духовни внушения, които дават библейски измерения на тази форма, персонифицират творбите на братята високо над дребнотемието и дребномислието.
Произведенията им ни карат да мислим и да вярваме, че не всичко е загубено. Че красотата ще спаси света.

Автор: Надежда Гюлева, IV курс ПОИИ

От 23.02. 2010г. до 16.03. 2010г. в галерия „Възраждане” се състоя изложба – рисунки на графиците Крикор и Мъгърдич Касапян. Скромната като площ галерия „Възраждане” успя да побере огромните по размер картини, населени с фигуратив, въплъщаващи търсенията на графиците Касапян в областта на рисунката. Темите са вдъхновени от Библията, което е характерно за графиките на двамата автори, но в рисунките внушението им придобива друго измерение.
Тази изложба за мен е изключително интересна, защото е едно пътуване през творческия живот на двамата художници. Акцентът е поставен върху рисунките, но са показани и част от графиките им.
Отидох на изложбата с нагласата, че ще видя познат и наложен стил . Изненадана съм от внушителните по размер рисунки, които стените на галерията едва побираха. Творбите грабват с виртуозния си рисунък, съчетаващ анатомични познания, пластичност, убедителна деформация и синтез на формата. Правят впечатление оригиналните композиционни решения и темите, които са поставени като проблем. Ценителите, запознати с творчеството на художниците Касапян, знаят че Библията е техният източник на вдъхновение и двигател, който ги кара да се развиват в изкуството си.
Рисунките са обединени в цикли със заглавия: „Адам и Ева”,”Бунт”, „Забвение” с автор Мъгърдич Касапян и циклите – „Закрила” и „Състояние” с автор Крикор Касапян.
Цикълът „Адам и Ева” е въплъщение на симбиозата между мъжът и жената, внушена чрез изненадващи композиционни решения. Нежност, красота и съвършенство лъха от това единство на цялото. Една забравена истина, която ни кара да се замислим за съвременните отношения между мъжът и жената, изпълнени с егоизъм и самодостатъчност. В пълен контраст на това единство е цикълът „Забвение”, където хората са разделени по между си, отчуждени и затворени в собствените си проблеми. Оприличени са на изоставени сгради, обърнали си гръб, разрушавани от водата. Не по – малко внушителна е картината „Последният Адам”, която прикова вниманието ми с болезнено превитите си крайници и драматично прегънат торс. Този образ въплъщаващ Христос, поел греховете на човечеството, е възприет от мен като „Новият Адам” – събирателен образ на човека, деформиран от съвременния живот, като цяло. Но като че ли, това болезнено гърчене на плътта не е достатъчно да спре разрушителната сила на множеството хора, унищожаващи роговете, символ на божията власт над човека, в цикъла ”Бунт”.
Темите, които засягат двамата художници са общочовешки и непреходни, защото се докосват до човешката същност – стремежът на всеки да не бъде сам, да бъде обичан , да бъде значим, да е в хармония със себе си, природата и със своя Създател.
Циклите „ Закрила” и ”Състояние” на Крикор Касапян са израз точно на този стремеж към хармония. Човекът е едно крехко същество, сгушило се в сърцевината на Вселената. Това внушение на закрила от природата е придадено деликатно, чрез ефирността на рисунъка и монохромността на цветовете. Вглеждайки се в тези картини и питайки се как е нарисувано всичко това, ти попадаш в една друга реалност, където човекът е едно цяло с природата, а в следващия момент е нейна метаморфоза. Цикълът „Състояние” отразява полюсните настроения на човешкия дух .
В рисунките на двамата творци емоцията е мигновена, изригваща, неудържима. За тях рисунката е нещото, което най – точно разкрива същността на художника. Тя е израз на моментната емоция, първичната, неизменна реакция на човека спрямо даден проблем. Благодарение и на монументалното третиране на формата, зрителят отведнъж възприема посланието на творбите им. Няма го този момент на съзерцание, който е нужен за възприемането на графиките, където емоцията е стаена, но това, най – вероятно се дължи на спецификата на техниката – суха игла.
Озадачаващо е твърдението на графиците Касапян, че още имат търсения в областта на рисунката. За мен циклите „Закрила” и „Адам и Ева” са равностойни на графиките им по сила на внушението, но предимството на рисунките е, че успяват да въздействат на забързания, съвременен човек, който няма навика да се застоява дълго време в изложбените зали и да съзерцава.

Автор: Антоанета Германова

Когато наричат едно изложбено пространство ГАЛЕРИЯТА, то означава, че е най-авторитетната в града. Точно там – в залите на „Градската художествена галерия“ на 5 март се откри съвместна експозиция с творбите на студентите и преподавателите от специалност „Църковна живопис“ при АМТИИ. За да се види постъпателното развитие на едно изкуство, което в нашето забързано и комерсиално време отново се радва на заслужен интерес, на едно възраждане на духа и майсторството, които имат всепризнато място в съзиждането на нацията ни.
Директорът на Градската художествена галерия – Красимир Линков приветства многобройните гости и предостави на специалиста в тази област Светла Москова да разясни качествата и достоянията на експонатите -иконопис и стенопис. Всички творби са създадени в духа и традицията на православния канон и наложилите се през вековете технологични норми. Преди година, в почти същия състав, творците представиха мащабно и достойно Пловдивската школа на Първото биенале на църковните изкуства – Велико Търново 2009.
В двата раздела на изложбата – иконопис и стенопис бяха експонирани оригинали – иконопис, както и репродукции на реализирани стенописи. Показани бяха фотокопия на Царски икони, които вече са свързани неразривно с интериора на действащи храмове.
Групата на преподавателите беше представена от Стефка Токмакова-магистър по “Църковна живопис” и асистент по иконопис и иконография; Антоанета Германова – магистър по стенопис НХА, магистър по църковна живопис АМТИИ, хоноруван преподавател по стенопис и композиция, както и доцентите Елена Кантарева-Дечева и Дечко Дечев – водещи преподаватели в специалността, автори на стотици икони, намиращи се е различни храмове в България и частни колекции. Тяхно дело са и стенописите в купола и олтарната абсида на храм „Успение на Пресвета Богородица“в Пампорово.
В групата на студентите има както магистри, така и бакалаври. Людмил Костадинов е с бакалавърска степен по стенопис от НХА, а магистратурата си по „Църковна живопис“ прави в АМТИИ. Бакалаврите Александрина Ячкова, Мария Вълкова, Боряна Илиева, Венцислав Атанасов, Катерина Куманова, Илиан Видолов, Янна Цанкова, Йорданка Чонина, Лена Костадинова, Майя Драгова и Мирослав Трифонов също представят своите произведения – копия и авторски решения по време на обучението си.
Ректорът на АМТИИ-Пловдив, доц. д-р В. Йончева приветства участниците в изложбата и изрази своята надежда, че специалността ще продължи да се развива. Тя зарадва присъстващите с намерението от есента на 2010 г. в АМТИИ-Пловдив да се открие магистърска програма по „Църковна музика“, която заедно със специалността „Църковна живопис“, може да даде начало на единен “Център за християнски изкуства”.
Доцент Дечев приветства гостите и студентите и изрази своята надежда, че изложбата се посвещава на националния празник на България и на великденските празници.
Сред мекото проблясване на златото по иконите и дълбокото синьо на стенописните фонове – всички бяха съпричастни с Возкресение Христово!!!

This slideshow requires JavaScript.

Валентина Гюлева

На 25.11.2009 г. в зала „Ю.Буков“ на АМТИИ колеги, ученици, близки и приятели почетоха паметта и седемдесет и петата годишнина от рождението на проф. Тодор Кювлиев. Встъпителното слово на проф. Г. Петров топло и вълнуващо очерта в най-общи щрихи творческия път на пианиста-изпълнител и на педагога Т. Кювлиев.* Обич, възхищение и респект извираха от спомените на професорите Г. Кънев и Р. Богданова, на бившите му ученици гл. ас. М. Начева и ас. Я. Делирадева. Те отново ни припомниха какъв незаличим отпечатък е оставил в паметта ни пианистът и педагогът, колегата и приятелят Т. Кювлиев.

Защото не беше възможно да чуеш изпълнението му, да отидеш на урок при него, да послушаш негови занятия със студентите или коментарите му по време на изпит и да не бъдеш вдъхновен и завинаги завладян от артистичното му излъчване. Достатъчно беше да видиш неговата благородна осанка пред пианото, властното и същевременно меко и естествено срастване на ръцете му с клавиатурата, сливането на инструмента и изпълнителя в едно цяло за да разбереш, че пред тебе е пианист от най-висока класа. Пианист, който поразяваше не само и не толкова с превъзходния си инструментализъм, колкото с това, че всяко негово изпълнение ни разкриваше съкровената същност на произведението. Особено впечатляващи бяха красотата и невероятно разнообразната палитра на неговия клавирен звук. Всяка творба на Моцарт или Бетовен, на Равел или Прокофиев, на Д. Ненов или П. Владигеров имаше своя неповторим, изключителен звуков образ.

След един концерт, както винаги смаяна и запленена от звуковото майсторство, с което той изпълни Вариации в сол минор от Хендел, попитах: „Тодоре, как постигаш този звук“? „Аз много съм го мислил“- каза той и характерната закачлива усмивка, често озаряваща цялото му същество, проблесна в очите му. Споделих това с доц. Цв. Чифчиева и чух реплика в обичайния, малко рязък стил: „Хм, мислил! На него от Бога му е дадено“! И вероятно и двамата бяха прави… Т. Кювлиев беше роден пианист и изкуството му беше белязано от прозренията на непогрешим артистичен инстинкт, умножен многократно от познание и богата, разностранна култура.

Винаги, когато мисля за пианиста Т. Кювлиев, разбирам твърдението на Артур Рубинщайн, че обкръжението от даровити личности е изключително необходимо за артиста, защото талантът е заразителен. Лъченията на талант и култура съпровождат Т. Кювлиев още от люлката – той е роден в семейството на известния български писател и културен деятел Е. Кювлиев. От него самия съм чувала думи на искрено уважение и благодарност за творческите импулси, които бе получил от учителката си по пиано в Музикалната гимназия в Пловдив – пианистката Рада Стамболова, от вдъхновяващите уроци на проф. Л. Енчева, в чийто клас по пиано завършва образованието си в БДК. Дълбоко преклонение, истински пиетет струеше от спомените му за уроците на проф. Д. Ненов. Когато говореше за него, зрелият музикант, опитният педагог се вълнуваше така, както е бил развълнуван юношата в деня на първата и незабравима среща с големия майстор. Не случайно Т. Кювлиев беше един от най-проникновените тълкуватели на музиката Д. Ненов.

Връщайки се към далечното време, в което Т. Кювлиев преподаваше камерна музика в СМУ-Пловдив, с разбираема доза умиление си спомням как много преди да го срещнем като учител, всички ние, петнадесет-шестнадесетгодишни девойчета – ученички в училището, вече бяхме очаровани и от блестящия му пианизъм и от магнетичната сила на изключителната му красота. С времето и в процеса на работата ни с него се раждаше и растеше едно много по-зряло отношение– респектът към педагога. На нас постепенно ни ставаше все по-ясно какъв шанс е даден на всеки, който е негов ученик.

В класа на Т. Кювлиев азбуката на камерното музициране се усвояваше с хвърляне в дълбоки води – моето обучение започна с Втората соната за цигулка и пиано от Л. ван Бетовен. Музикантският ни кръгозор, представата ни за класическото музикално наследство се обогатяваше с по-рядко изпълнявани произведения. След прелюдиите и фугите на Й. С. Бах, понякога подложени на твърде педантични дисекции в часовете по пиано, изучаването на съчинения като Концерта за два клавира в до минор в класа на Т. Кювлиев беше незабравимо емоционално преживяване.

Изпълнителят и педагогът Т. Кювлиев ни заразяваше със своята страстна любов към българската музика** и ни запознаваше и с най-новите явления в нея – още в началото на 60-тегодини част от репертоара на неговите ученици вече беше Соната-поема за цигулка и пиано от Ал. Райчев.***

Най-важното, на което ни учеше беше да слушаме – и собственото си свирене, и партньора си, и най-вече ансамбловото звучене. В повечето случаи изискваше от пианиста с пределно внимание да следи изпълнението на другия инструменталист, да диалогира с него, да го подкрепя, когато е нужно. Стремейки се да ни внуши, че стилът на един композитор е нещо единно, той говореше за особеностите на щриха и артикулацията, за характера на звука и на динамичното изграждане, за темпо-ритъма и агогиката, за орнаментиката в творчеството композиторите, чиито творби изпълнявахме и подчертаваше необходимостта от единство в тълкуванието им при ансамбловото изпълнение.

Понякога трудността на партиите в камерната творба беше на предела на инструменталните ни възможности, но милост нямаше. Реплики като „не мога, не знам как да го направя или нямах време да го науча“ срещаха рязко неодобрение, изказвано много често с иронична, дори хаплива забележка. Беше много по-взискателен към пианиста, но му помагаше в преодоляването на чисто клавирен проблем, само когато бе крайно необходимо. Тогава благоволяваше да открие някоя пианистична хватка –нестандартна пръстовка или позиция на ръката, по-удобно разпределение на клавирната тъкан между двете ръце, специфично изпълнение на орнамент и т.н. Но за да ни насочи към смисъла на творбата той често изсвирваше значителни откъси от клавирната партия. И ако пианистът си отваряше добре ушите и очите за да чуе как звучи, да долови жеста и маниера на звукоизвличане, можеше научи много не само за ансамбловото свирене, но и да открадне нещо от тайните на занаята.

В същото време преподавателят по пиано Т. Кювлиев беше готов щедро да споделя тънкостите на майсторството – не само със своите студенти, но и с всеки, който проявяваше интерес или помолеше за съвет и помощ. Около средата на 70-тегодини**** той обяви занятията си по пиано в АМТИИ за открити и всеки студент или колега, можеше свободно да влезе в кабинета по пиано и да наблюдава заниманията му с неговите ученици. Това беше възможност за по-младите му колеги да получат безценни уроци по клавирна педагогика, да се зареждат с импулси, с нови идеи за собствената си педагогическа работа.

В тези години Т. Кювлиев показваше много и всичко… Предпочиташе да стимулира личната активност на студентите като свиреше по-големи или по-малки откъси от изучаваните творби, но когато бе нужно, директно обясняваше и насочваше към желания звуков образ, към конкретния изпълнителски похват. Човек можеше да се наслади на майсторството, с което предизвикваше зрителни и звукови асоциации и само с няколко щрихи, с дребен детайл създаваше ярки, живи, незабравими образи, които будеха тяхната фантазия. Когато някой твърде старателно„търсеше стила“ и се опитваше да превърне творбите на Бах в безжизнени вкаменелости, той напомняше, че Майсторът е бил темпераментен изпълнител, жив човек от плът и кръв. Подчертавайки интимния характер на някои от късните творби на Й. Брамс, той казваше: „Туширай външната изява на емоцията – тук Брамс не вика с пълен глас, по-скоро мърмори на голямата си брада“.

Уроци по клавирна култура и педагогика се оказваха и неговите реакции на изпълнението на студенти по време на изпити или на концертния подиум. Обичайната му похвала за добро представяне, лаконичното „много способно момче /момиче/“ винаги бе адресирана единствено и само към постижението на студента. А критиката, видимо насочена към студентската изява, всъщност беше повече или по-малко директна забележка към педагога, който не само е длъжен да познава изучаваната творба до най-малките детайли, но и да съумее да изиска от учениците си тяхното прецизно изпълнение.

Винаги се радваше на ярката, темпераментна, артистична изява на всеки студент, докато студеното, деловито, макар и коректно изпълнение предизвикваше у него силна и неприкрита неприязън, често изказвана с рязък коментар. С въпроса: „Ти защо не му показа?“ ни даваше да разберем, че за него отговорността на педагога за развитие тона музикантските качества, на способността да се съпреживява и пресъздава емоционалното съдържание на изпълняваните произведения е по-важна от грижата за усвояването на инструменталните умения. Той, самият, изживяваше като личен творчески успех хубавото публично представяне на всеки свой питомец. Когато беше много доволен, можеше и няколко дни след събитието да те попита със светещи очи: „Видя ли как го изсвири“?

Т. Кювлиев притежаваше невероятно, бликащо чувство за хумор, което зърваше вица почти във всяка ситуация. Един чудесен актьор се появяваше, когато пародираше на пианото неумелите опити на студентите да справят с един или друг изпълнителски проблем и така им помагаше с усмивка да откриват и да преодоляват недостатъците на собственото си свирене. Умееше да придаде остроумен, понякога остър и ироничен, не винаги благоприличен изрази на най-сериозните си забележки по време на изпити. Във всекидневното общуване, в компания беше неизчерпаем източник на шеги, анекдоти, каламбури.

Хумор, сарказъм, самоирония – те бяха неговият щит, зад който се опитваше да скрие аристократичния артистизъм иинтелектуализъм на своята необичайно емоционална, чувствителна и лесно ранима натура. Щит срещу собствените му душевни терзания… Понякога ми се струваше, че е превърнал в житейски девиз мотото към„Благородни и сантиментални валсове“ от М. Равел: „прелестно и винаги ново е удоволствието от безполезното занимание“.*****

Удоволствието от безполезното занимание, забравата открита в няколко чашки алкохол…Случваше се тези чашки да са повече…понякога бяха твърде много… Но колкото и парадоксално да изглежда, именно в такива моменти той позволяваше на своята маска на бохем и епикуреец да се пропука. Тогава говореше за поезия, религия, философия, споделяше съкровеното си отношение към Д. Ненов. Тогава можеше да се прозре и дълбоко стаената болка от нереализираната в пълна мяра кариера на концертиращ пианист, а може би и от множество други разочарования …

Т. Кювлиев е юноша, почти дете, когато след първите му прояви на концертната сцена музикалната общественост заговорва за „явлението Кювлиев“, но кариерата му на пианист не получава размаха, който би бил адекватен на огромния му, рядък, недостижим талант. Къде бяха причините за това – дали само в него или извън него? Още в края на 50-те години, току-що завършил следването си, в един разговор с пианистката Зорка Сайян, той заявява:„Застанали като на бойни кули, убиват в зародиш всяко дарование“.****** Кого конкретно е имал предвид – дали личности, свързани с музикалния живот, или с политически и житейски обстоятелства?

Това все пак са знаели само най-близките му хора. Веднъж бащата на Т. Кювлиев, въпреки съвсем беглото ни познанство, не се въздържа и с горчивина каза: „Тодор го канеха в София, а той се върна в Пловдив. Какво намери и получи тук?“ Но беше ли прав старият писател? Столицата би ли му дала повече шансове?

Вече е късно, а може би и съвсем ненужно да гадаем. Вече определено не е важно, какво не бе успял да постигне Т. Кювлиев. Защото и без него възпитаници, колегии приятели с любов пазят, непомръкнал в годините след неговата кончина, споменаза великолепния пианист, за обаятелния педагог, за увлекателния събеседник. Защото стореното от музиканта Тодор Кювлиев остави ярка, дълбока и незаличима следа в историята на българското клавирно изкуство.

*Т. Кювлиев е първият щатен педагог по камерна музика в Средното музикално училище в Пловдив, първият преподавател по пиано в АМТИИ – тогава филиал на БДК.

**Свидетелство за отговорността, за изследователската страст, с която се отнасяше към националното ни музикално творчество, са създадените от него три сборника „Български клавирни миниатюри“,съдържащи нови или малко известни и непубликувани до тогава произведения от български композитори.

***Композирана само няколко години по-рано– през 1954г.

****След завръщането си от десетмесечна специализация в Москва.

*****Възпитаник на френския колеж „Сен Жозеф“ в Пловдив, той обичаше да гоцитира в оригинал: “…le plaisir delicieux et toujours nouveau d’une occupation inutile“.

******За този разговор знам от моята майка, която твърдеше, че го предава дословно.