юни 2009


Автор: Валя Янчовска 2. курс Инструментално изкуство

fractal-5882Да пиша за Йохан Себастиан Бах е голяма отговорност. Повече от два века той е в центъра на непрекъснати проучвания на музиколози и музиковеди. Достатъчно много години отправяме взор към личността и творчеството на гения, десетки томове са изписани, анализиращи неговото творчество, още десетки, опровергаващи тези изследвания. Изглежда всичко е казано, написано, изсвирено. Не бих си поставила за цел да преразказвам дебелите книги с пространни обяснения. За мен Баховото творчество е отправната точка в музиката. Критерий за майсторство е неговата логика, принципност, подреденост и изключително чувство за мяра. Всяко движение е толкова естествено и логично, сякаш не би могло да бъде друго. Винаги ще помня деня, в който на урок по пиано моята първа учителка ми подаде Баховия сборник, посветен на Ана Магдалена. Едва ли осемгодишното момиченце е осъзнало в онзи момент ценността на малката школа с твърда зелена корица. Едва ли е могло да си представи, слушайки думите на своята учителка, смисъла на всичко казано — за основополагащата роля на Бах и неговата музика, за ключовата роля на творбите му за развитието на всеки малък, а и по-голям пианист, за значението на делото му за развитието на по-нататъшната музика изобщо. То само слуша и в детското съзнание изниква образът на стария господин със строго лице и бяла перука на главата, същият, като онзи от твърдата зелена корица. Той го гледа изпитателно и сякаш преценява дали малкия човек е готов да бъде поведен по пътя на голямата музика. Обръщайки се назад към онези първи години на досег с Баховото изкуство трябва да призная, че това беше и си остава музиката, която ми е най-близка, най-достъпна – тогава може би по-скоро интуитивно ясна, по детски разбираема. Оттогава насам не съм преставала да свиря Бах – всяка година. И лека-полека той се превърна в мерилото за моите собствени постижения. С всяка следваща инвенция, прелюдия, токата или фуга откривам по нещо ново. Всеки път започвам ново търсене, по-надалече и по-надълбоко, за да разкрия още няколко сантиметра от безкрайността. Баховата музика е моята надежда, че ще успея да направя и следващата крачка по пътя на собственото си израстване. Много по-късно, когато започнах да се занимавам с математика, с голямо удивление изнамирах все повече паралели между науката и изкуството. Като двете страни на една монета, те казват едно и също нещо, но по начин, различено достъпен за различните хора. Математиците имат едно понятие фрактал. С него обозначават фигури, развиващи се във времето и пространството. Един фрагмент, който се движи, умножава се, върти се, променя цвета си, големината си, докато в един момент уж е същият, но не съвсем еднакъв. Всичките му варианти се натрупват един до друг, един върху друг, един в друг… от минус безкрайност до плюс безкрайност. Слушайки учителя по математика в мен спонтанно изникваше звуковият образ на някоя Бахова фуга. Една малка тема се развива по същия начин минава от един глас в друг, обикаля различни тоналности, явява се ту в аугументация, ту ракоходно, ту огледално, ту се застъпва в различни гласове. И тогава се роди представата ми за Бачовата музика като за фрактал на музика. Тя естествено се влива в безкрайността. Тя сякаш носи в себе си тази безкрайност. Благодарение на гения на композитора на нас ни е дадено да се докоснем до безкрайното, за да го почувстваме и веднъж получили усещането за него, да продължаваме да го търсим вътре в себе си. Защото човекът като творение на Бога носи в себе си неговата безкрайност. И макар хората в днешно време да сме позагубили своята сензитивност, ние сме щастливи, че разполагаме с наследството на човека, който е бил близо до своя бог, за да можем с негова помощ да откриваме човешкото, респективно божественото в себе си. Самата аз никога не съм била особено религиозна. Смятам, че не е и необходимо. За мен в произведенията на Бах има много повече от чиста религиозност. Те надхвърлят както границите на епохата си, така и своето предназначение. Иначе защо и днес, след толкова години, продължаваме да се връщаме към това творчество? Съществуват и продължават да се правят стотици Бахови преработки в различни стилове, аранжименти, за различни състави. Това е още едно доказателство за универсалността на това творчество. Във всеки един вариант музиката успява да зазвучи естествено и на място, тя няма как да бъде развалена по никакъв начин. Всеки може да намери в Баховата музика нещо за себе си. Естествено, с течение на времето и с натрупването на опит се променя и разбирането за Бах. Така човек се развива. Въпреки това за всички има място в това творчество. Към него се обръщат и музиканти, чийто инструменти, непознати по времето на Бах, нямат щастието да бъдат засегнати от таланта на гения. Свиренето на Бах изисква цялата възможна концентрация, много логична и подредена мисъл. Тя тече без да спира с ненарушимия ритъм на времето. Не бива да се нарушава този ритъм. Тя носи в себе си кръговрата на живота и кръговрата на природата — както смяната на сезоните или редуването на деня и нощта. И макар, че не винаги денят е равен по продължителност на нощта, макар единият да закъснява, другият да се смалява, тяхното движение е неотменно и общият ритъм не се нарушава. Да се намери мярката за нещата е много трудно. Да нагодиш своята собствена скорост към съответното темпо, да разположиш вътре всичко, така че да се почувстваш удобно – в това се състои голяма част от умението за пресъздаване на Бах. Докато вървя по моя път на развитие Бах винаги присъства в моята работа. С помощта на моите учители успявам стъпка по стъпка да откривам за себе си онова, което е вече добре известно на всички. Смятам, че само знание, пречупено през опита е истинско знание. Само то е ценно и практически приложимо. Затова продължавам напред заедно с господин Бах – същия, със строгия поглед и бяла перука на главата от твърдата зелена корица – напред до плюс безкрайност… или до където ми стигнат силите.

Advertisements

amarcord_picture1от: Добрияна Тропанкева

В обектива на нашето внимание са петима млади, талантливи и доста симпатични певци. С визията на младежка поп група и с гласовете на истински класически възпитаници на Томанер хор в Лайпциг, ансамбъл Амаркорд съчетава перфектно старото с новото, ренесанса с рока, мадригалa с госпъла. Ще имате уникалната възможност да ги чуете на концерти в България. Идването на петимата млади германски вокалисти, е съчетано с още едно любопитно сътрудничество – с българските фолклорни вокалистки от Ева квартет. Концертите са в София на 24 юни, 19:30 часа, Студио 1 на БНР, 25 юни–Пловдив, Концертна зала, 19:00 часа, 26 – Варна Градска художествена галерия, 19:30 часа и 28 – отново София, зала България, 19:00 часа – за закриване на фестивала Софийски музикални седмици. От строгостта на григорианския хорал до изпълнения с чувство за хумор „Hit the road Jack” на Рей Чарлз, от изтънчения Френски албум до сборника с весели коледни песни, за Амаркорд като че ли няма граници в музиката. Струва си да се посети това музикално събитие, което представя класическата музика с модерна визия и чаровно чувство за хумор. Ансамбъл Амаркорд е създаден през 1992г. в Лайпциг. Идеята за името идва от кино шедьовъра на Федерико Фелини „Амаркорд”, което на местен диалект в Римини означава „помня”, както и на италиански съдръжа корена на думата „обичам”. И наистина няма как да не запомним и да не заобичаме ансамбъл „Амаркорд” след като чуем тяхно изпълнение. Днес петимата чаровни господа, които стоят зад това име са: Волфрам Латке – тенор, Мартин Латке – тенор, Франк Озимиек – баритон , Даниел Кнауфт – бас, Холгер Краус – бас. Те са възпитаници на елитната 800-годишна школа на момчешкото училище при църквата Св.Тома в Лайпциг. Същата, в която кантор за повече от четвърт век е бил Йохан Себастиан Бах. Момчета от Томанер хор са имали честта да бъдат първите, които са изпълнявали творбите на немския маестро между 1723 и 1750г. Днес за място в престижното частното училище при църквата Св.Тома се състезават момчета от цяла Германия. Проектът за новия школски кампус Форум Томанум в центъра на панаирния град има размерите на цял квартал и обещава да ни пренесе скоро в 22-рия век. Наричат го „Международен център за образование и за срещи”. Трябва да бъде готов през 2012 година – когато се навършват 8 века, от както съществуват църквата, хорът и школата. Като истински томанери, ансамбъл Амаркорд пазят класическата традиция и перфекционизъм в изпълненията си. Това неминуемо ги прави един от най-успешните представители на мъжкото ансамблово вокално изкуство редом с Тейк 6, Хилиард и Кингс Сингърс. Самите Амакордци пък са се учили и от Комедиан Хармоникс, начело с нашия сънародник Аспарух Лешников. Музикалната дейност на квинтета е свързана не само с ренесансови композиции, но и със сътрудничества със съвременни композитори като Бернд Франк, Иван Муди, Маркус Лудвиг, всички от които са писали пиеси, специално за Амаркорд. Певците са звезди на хоровата сцена с повече от 10 компакт диска в биографията си за първото десетилетие. Те са носители на множество престижни награди, сред които медал от първата хорова Олимпиада в Линц, Австрия и отличието КАРА, което е известно още като Оскар за запис на а’капелно ансамблово пеене. Амбициозните музиканти от Амаркорд са основатели и на фестивала за вокална музика в Лайпциг „а cappella“, който през последните години е домакин на такива известни изпълнители като Swingle Singers, ансамбъл Хуелгас и американците от Шанти-клер. Амаркорд днес е един от водещите представители на Лайпцигската музикалната сцена, в Германия и в чужбина. Концертни турнета на групата включват не само цяла Европа, но също и многократно в Северна Америка,Австралия и Азия и Япония. От американското им турне е вдъхновен и един от най-успешните им албуми „And so it goes”. В него са събрани някои от най-големите рок и поп хитове на двайсетото столетие като песента, посветена на най-емблематичния от всички американски градове „Ню Йорк, Ню Йорк”, последвана от рокаджийския хит на Supertramp, Breakfast in America. Великият Фреди Меркюри е почетен с песента, която по думите на Амаркордци е отеквала по всички коридори и общи стаи на пансиона на Томанер хор през 90-те. Този химн е Somebody to love на емблематичните “Queen”. В албума са включени също филмовата класика “Strangers in the night” в стил „ала Синатра” и горещия rhythm and soul хит на Рей Чарлз “Hit the road Jack”. В програмата за българското си турне те са избрали песни от албумa си „Книгата с мадригали”, в който са включени творби на Ханс Лео Хаслер, Орландо ди Ласо, Томас Морли, Адриан Вилаерт и др. Софийската публика, пък ще може да се наслади на любопитната колаборация между Амаркорд и Ева квартет, които ще изпълнят заедно прочутата българска песен „Полегнала е Тодора” на Филип Кутев на концерта на 24 юни, 19:00 часа, Студио 1 на БНР. Ако искате да научите повече за ансамбъл Амаркорд може да надникнете в официалния им сайт www.amarcord.de или да видите репортажа за тях на DW в youtube на адрес:

от: Валентина Гюлева

Когато си спомням за Арно, в съзнанието ми винаги се сливат в едно два образа – на високия, светлоок млад мъж, който в началото на осемдесесетте години стана един от нашите колеги в Катедрата и на едно малко, слабо момченце, с което аз съм споделила част от своето детство.. А образът на това нежно дете събужда спомените ми за неговата майка – изключителната пианистка и клавирна педагожка Зорка Сайян, която също като него рано, преди да навърши 45 години през 1959 година, напусна този свят отнесена от жестокото заболяване с неумолима диагноза – рак.
Често съм си задавала въпроса доколко и с какво Арно си спомня за нея. С него беше почти невъзможно да се разговаря за това. При всеки опит да споделя съхранената през годините любов и преклонение към тази невероятна жена усещах как той се затваря, както мимозата свива листчетата си при допир и с една пределна тактичност и деликатност отклонява разговора в друго русло. Така разбрах, че спомените свързани с майка му са светая светих за него, че болката от загубата никога не е стихвала.
Но независимо от краткото време, което съдбата му бе отредила да сподели с голямата пианистка Зорка Сайян, тези няколко години вероятно в много голяма степен са предопределили формирането и развитието му на музикант и човек. Връщайки се към собствените си впечатления бих искала да си припомня атмосферата на този дом, в който от сутрин до вечер, и в делник и в празник звучеше музика – музика изпълнявана от самата Зорка, която каточе ли в тези години се надпреварваше с времето и свиреше все повече. Помня изпълненията й на концертите от Шопен, на Чайковски, последния бис на концерта й във Военния клуб, с който тя ни каза сбогом – Полонеза в си бемол минор op. рosthume , и в чието посвещение четем: A Guillaume Kolberg Adieu!
Виждам стаята, в която в единия ъгъл бе един малък кабинетен роял, от едната му страна едно пиано, ако се не лъжа Плейел, на което често свирехме ние – учениците на Зорка, а от другата – едно ниско канапе и там седнал Арно. С характерното леко полюляване напред и назад, с което и зрелият мъж внимателно следеше нашите прения в Катедрата, невръстното момченце вглъбено слушаше музиката, чрез която голямата педагожка ни въвеждаше леко и някакси неусетно в света на клавирното изпълнение.
Разгръщам страниците на няколко от програмите на концертите на нейния клас от това време и виждам един богат и разнообразен репертоар, в който редом с произведения от Бах и неговите синове, на Хендел, Хайдн, Моцарт и Бетовен, на Шуберт, Шопен, Лист, Брамс, Григ, в това число и концерти на Хайдн, Моцарт, Бетовен, Шопен, Григ с партия на второто пиано изпълнявана от самата З.Сайян. Звучаха творби от руската школа – Чайковски, Скрябин и Рахманинов, Майкапар, Глиер, Мясковски, Борткиевич, Хачатурян и Кабалевски. Френската клавирна музика бе представена от съчинения на Люли и Рамо, на Дебюси и Д. де Северак и др., българската – от А.Стоянов, М.Големинов П.Хаджиев, П.Владигеров, Д.Ненов, Св.Обретенов. Цялото това многообразие още от тези ранни години неминуемо се е запечатвало в съзнанието на Арно и е твърде вероятно да е предопределило в значителна степен и творческите му интереси на изпълнител.
И тук трябва да отбележим, че Арно беше един от малкото изпълнители, (а за Пловдив и единственият пианист), който имаше в репертоара си Вариациите върху тема на Корели от Рахманинов. Не съм сигурна доколко изпълнението му на Гаспар де ла нюи от Равел е повлияно от неговото сравнително кратко обучение във Франция или тази любов към творчеството на импресионистите му е предадена генетично от неговата майка – ученичка на А.Корто. Той носеше и нейния жив интерес към съвременното творчество – не случайно една от първите интерпретации на Соната от С.Барбър бе негова. Можем да считаме, че и ангажираността му с новото творчество на български композитори (прекрасното изпълнение на Прелюдии от Н.Стойков и едно много стойностно, макар и не толкова обемно изследване върху тях) в някакъв смисъл е проекция на въздействията от онези ранни години.
Правейки тези паралели искам да подчертая, че Арно притежаваше своята ярка индивидуалност, която твърдо отстояваше. Помня, че при подготовката на съвместния ни концерт с произведения от Н.Стойков, той не беше склонен да приеме промяни, предлагани от самия автор, даже в някои от детайлите на интерпретацията на творбите. И тази негова независимост и убеденост в собствените естетически възгледи, в моралните принципи формираше и облика му на педагог, който в същото време умееше да уважава личността на своите ученици. И може би затова, когато той се разболя и аз поех част от неговия клас, открих искрената любов и дълбокото уважение, които той бе вдъхнал у тях.
Такава любов и уважение той всъщност будеше и у нас – неговите колеги. Не можехме да не се респектираме от професионалната култура и артистизма, от естествения аристократизъм, който се излъчваше от него, от деликатната добронамереност към всеки един от нас, от невероятната етичност, проявявана във всичките му действия – без изключение. Тази любов към колегата, към човека Арно Ховагимян аз мисля, че ще носим в сърцата си завинаги. Ще ми се да вярвам, че така ще съхраним част от неговия дух, който ще продължава да ни служи като морален ориентир в битието ни на музиканти в нашето сложно и противоречиво съвремие.

Автор: Проф. д-р Цанка Андреева

Образът на Арно Ховагимян, останал у мен завинаги, силата на спомените ми за него в  този възпоминателен ден, ме окуражават да споделя някои неща с вас.

Трудно бих го сравнила с някого, когото съм срещала, с някого от средата , в която се движехме, по висота на морала в отношението към събития и хора, по достойнство на поведението. Затова ми хареса “За Арно Ховагимян като морален ориентир” в надслова  на тази среща.

Спомням си случаи, когато  не одобряваше някои групови или по-общи действия тук и  казваше “Аз в такива неща не участвам” – не се захващаше да порицава тези, които участват, а само кратко и ясно показваше своята позиция, той къде е. Мисля, че имаше много точна мярка за стойността на хората и много верен   израз  за това – ако има основание и повод да изтъкне добри качества у някого /колега, артист, студент/ , намираше особено точни думи, как и в каква степен да изкаже одобрението си. Когато не харесваше определен човек, просто мълчеше за него. Ако харесваше все пак нещо у този, когото като цяло  не одобрява особено, в подходящия момент се спираше на онова хубаво негово качество, което е почтено да бъде изтъкнато. Затова похвалната дума на Арно Ховагимян беше истинска –  не неизбежен полуфалшификат за употреба на официално място, за пред хората.

Участието му в Академичния съвет беше същинско, не формално. Понякога той пръв се изказваше по въпроси, засягащи катедрата или цялата наша общност, без оглед на това дали неговото становище съвпада с мнението на съответното ръководство. Говореше убедено и спокойно. Но нали разбирате, никой не би помислил – какво ли крои той  и кой стои зад него. Беше заслужил образа на независим.

И аз като други колеги учих известно време при неговата майка, изтъкнатата пианистка Зорка Саян. Когато се влоши състоянието на болното й първо дете, тя предложи на родителите ми, тъй като не може както подобава да се занимава с учениците си, да отида при госпожа Сийка Пеева, също човек от близко познато семейство, школувана във Франция пианстка. Та, тогава бях малка и за кратко взимах уроци при Зорка Саян, но повечето помним нейната снажна фигура, устрема, с който се движеше, категоричността, с която говореше, как свиреше – изобщо един личен размах, с който естествено налагаше присъствието си. Арно вероятно е взел много от музикалната дарба на майка си, но в неговия вид и излъчване имаше нещо друго – сдържаност, аристократизъм. Беше немногословен, но поведеш ли разговор с него, думите му се помнят. Защото не беше готов да говори за незначителни неща, на нивото на битовизмите или сплетните,  които и в учебната среда съществуват. И до сега помня как посрещна съболезнованията, които изразих по повод смъртта на баща му –  достойния вид на скръбта му, споделената вяра, че не се разделят завинаги. Не остави място за съжаления и утешения.

Бях пропуснала неговото израстване. Помнех го дете, а един ден преди години, когато бях в преподавателската стая, при  мен дойде висок младеж – светло лице, светли очи, и се представи. Помня как забелязах  най-вече светлия, ясния му поглед. Идваше да се посъветва как да се готви за изпита си за асистент по задължително пиано, какво да чете, какво да пише, какво се изисква в урока. Когато разбрах, че има клас по пиано в Бургас, в музикалното училище / знаем как се ценят мъжете пианисти  при общата феминизация на учителската професия /  го попитах не е ли по-увлекателно да създава пианисти. “Децата и подрастващите – там са големите възможности за развитие и човек ясно вижда постиженията си като клавирен педагог, а в задължителното пиано се налага да поограничиш стремежите си, по-скучничко е, та чак си увреждаш слуха от неща, които понякога  не са за слушане”. ” Щях да остана – каза той – ако можех да работя добре с малките, но на мен ми е трудно. Мисля, че на израснали хора ще предавам по-добре това, което знам”. Такива бяха мотивите му. Във висшето образование има възможност за ясно степенувана кариера, но него това не го интересуваше. В музикалното училище пък можем да прославим името си с ученици, но той просто търсеше по-точното си място.

Работеше без шум, работеше “подразбиращо се” съвестно, взискателно и високопрофесионално. А спомня ли си някой на изпитите Арно Ховагимян  да е искал по-висока оценка за свой студент? Спомняме си обаче, че нерядко се случваше да отсъди за някого от своя клас:”А, моля ви се, как “пет”!  Той е за “четири” и си знае, че е така.”

След един концерт отидох да го поздравя за свиренето. Често ли е, вместо да видиш неминуемата искрена или отиграна, храбра или гузна усмивка на изпълнителя , да чуеш това, което той каза тогава: “ О, и Вие ли бяхте тук? Много съжалявам! Не беше както трябва.” Това беше Арно –с почтеност и взискателност, отправени първо  към себе си.

В последния ни телефонен разговор, по мое усещане в неизразимо трагични за него обстоятелства като нелечимо болен, срещу моите думи в смисъл, че наистина има сериозни проблеми, но … и пр., той ми каза: “ Не е страшно. Аз вече съм подготвен за отвъдното”…. За това отвъдно си мисля сега. Толкова време усещаме липсата на Арно, толкова време ни липсва! Щом ни липсва, това значи, че присъства у нас. “ Липсва ни , значи присъства “ не е парадокс.