от: Валентина Гюлева

Когато си спомням за Арно, в съзнанието ми винаги се сливат в едно два образа – на високия, светлоок млад мъж, който в началото на осемдесесетте години стана един от нашите колеги в Катедрата и на едно малко, слабо момченце, с което аз съм споделила част от своето детство.. А образът на това нежно дете събужда спомените ми за неговата майка – изключителната пианистка и клавирна педагожка Зорка Сайян, която също като него рано, преди да навърши 45 години през 1959 година, напусна този свят отнесена от жестокото заболяване с неумолима диагноза – рак.
Често съм си задавала въпроса доколко и с какво Арно си спомня за нея. С него беше почти невъзможно да се разговаря за това. При всеки опит да споделя съхранената през годините любов и преклонение към тази невероятна жена усещах как той се затваря, както мимозата свива листчетата си при допир и с една пределна тактичност и деликатност отклонява разговора в друго русло. Така разбрах, че спомените свързани с майка му са светая светих за него, че болката от загубата никога не е стихвала.
Но независимо от краткото време, което съдбата му бе отредила да сподели с голямата пианистка Зорка Сайян, тези няколко години вероятно в много голяма степен са предопределили формирането и развитието му на музикант и човек. Връщайки се към собствените си впечатления бих искала да си припомня атмосферата на този дом, в който от сутрин до вечер, и в делник и в празник звучеше музика – музика изпълнявана от самата Зорка, която каточе ли в тези години се надпреварваше с времето и свиреше все повече. Помня изпълненията й на концертите от Шопен, на Чайковски, последния бис на концерта й във Военния клуб, с който тя ни каза сбогом – Полонеза в си бемол минор op. рosthume , и в чието посвещение четем: A Guillaume Kolberg Adieu!
Виждам стаята, в която в единия ъгъл бе един малък кабинетен роял, от едната му страна едно пиано, ако се не лъжа Плейел, на което често свирехме ние – учениците на Зорка, а от другата – едно ниско канапе и там седнал Арно. С характерното леко полюляване напред и назад, с което и зрелият мъж внимателно следеше нашите прения в Катедрата, невръстното момченце вглъбено слушаше музиката, чрез която голямата педагожка ни въвеждаше леко и някакси неусетно в света на клавирното изпълнение.
Разгръщам страниците на няколко от програмите на концертите на нейния клас от това време и виждам един богат и разнообразен репертоар, в който редом с произведения от Бах и неговите синове, на Хендел, Хайдн, Моцарт и Бетовен, на Шуберт, Шопен, Лист, Брамс, Григ, в това число и концерти на Хайдн, Моцарт, Бетовен, Шопен, Григ с партия на второто пиано изпълнявана от самата З.Сайян. Звучаха творби от руската школа – Чайковски, Скрябин и Рахманинов, Майкапар, Глиер, Мясковски, Борткиевич, Хачатурян и Кабалевски. Френската клавирна музика бе представена от съчинения на Люли и Рамо, на Дебюси и Д. де Северак и др., българската – от А.Стоянов, М.Големинов П.Хаджиев, П.Владигеров, Д.Ненов, Св.Обретенов. Цялото това многообразие още от тези ранни години неминуемо се е запечатвало в съзнанието на Арно и е твърде вероятно да е предопределило в значителна степен и творческите му интереси на изпълнител.
И тук трябва да отбележим, че Арно беше един от малкото изпълнители, (а за Пловдив и единственият пианист), който имаше в репертоара си Вариациите върху тема на Корели от Рахманинов. Не съм сигурна доколко изпълнението му на Гаспар де ла нюи от Равел е повлияно от неговото сравнително кратко обучение във Франция или тази любов към творчеството на импресионистите му е предадена генетично от неговата майка – ученичка на А.Корто. Той носеше и нейния жив интерес към съвременното творчество – не случайно една от първите интерпретации на Соната от С.Барбър бе негова. Можем да считаме, че и ангажираността му с новото творчество на български композитори (прекрасното изпълнение на Прелюдии от Н.Стойков и едно много стойностно, макар и не толкова обемно изследване върху тях) в някакъв смисъл е проекция на въздействията от онези ранни години.
Правейки тези паралели искам да подчертая, че Арно притежаваше своята ярка индивидуалност, която твърдо отстояваше. Помня, че при подготовката на съвместния ни концерт с произведения от Н.Стойков, той не беше склонен да приеме промяни, предлагани от самия автор, даже в някои от детайлите на интерпретацията на творбите. И тази негова независимост и убеденост в собствените естетически възгледи, в моралните принципи формираше и облика му на педагог, който в същото време умееше да уважава личността на своите ученици. И може би затова, когато той се разболя и аз поех част от неговия клас, открих искрената любов и дълбокото уважение, които той бе вдъхнал у тях.
Такава любов и уважение той всъщност будеше и у нас – неговите колеги. Не можехме да не се респектираме от професионалната култура и артистизма, от естествения аристократизъм, който се излъчваше от него, от деликатната добронамереност към всеки един от нас, от невероятната етичност, проявявана във всичките му действия – без изключение. Тази любов към колегата, към човека Арно Ховагимян аз мисля, че ще носим в сърцата си завинаги. Ще ми се да вярвам, че така ще съхраним част от неговия дух, който ще продължава да ни служи като морален ориентир в битието ни на музиканти в нашето сложно и противоречиво съвремие.