In memoriam


Валентина Гюлева

На 25.11.2009 г. в зала „Ю.Буков“ на АМТИИ колеги, ученици, близки и приятели почетоха паметта и седемдесет и петата годишнина от рождението на проф. Тодор Кювлиев. Встъпителното слово на проф. Г. Петров топло и вълнуващо очерта в най-общи щрихи творческия път на пианиста-изпълнител и на педагога Т. Кювлиев.* Обич, възхищение и респект извираха от спомените на професорите Г. Кънев и Р. Богданова, на бившите му ученици гл. ас. М. Начева и ас. Я. Делирадева. Те отново ни припомниха какъв незаличим отпечатък е оставил в паметта ни пианистът и педагогът, колегата и приятелят Т. Кювлиев.

Защото не беше възможно да чуеш изпълнението му, да отидеш на урок при него, да послушаш негови занятия със студентите или коментарите му по време на изпит и да не бъдеш вдъхновен и завинаги завладян от артистичното му излъчване. Достатъчно беше да видиш неговата благородна осанка пред пианото, властното и същевременно меко и естествено срастване на ръцете му с клавиатурата, сливането на инструмента и изпълнителя в едно цяло за да разбереш, че пред тебе е пианист от най-висока класа. Пианист, който поразяваше не само и не толкова с превъзходния си инструментализъм, колкото с това, че всяко негово изпълнение ни разкриваше съкровената същност на произведението. Особено впечатляващи бяха красотата и невероятно разнообразната палитра на неговия клавирен звук. Всяка творба на Моцарт или Бетовен, на Равел или Прокофиев, на Д. Ненов или П. Владигеров имаше своя неповторим, изключителен звуков образ.

След един концерт, както винаги смаяна и запленена от звуковото майсторство, с което той изпълни Вариации в сол минор от Хендел, попитах: „Тодоре, как постигаш този звук“? „Аз много съм го мислил“- каза той и характерната закачлива усмивка, често озаряваща цялото му същество, проблесна в очите му. Споделих това с доц. Цв. Чифчиева и чух реплика в обичайния, малко рязък стил: „Хм, мислил! На него от Бога му е дадено“! И вероятно и двамата бяха прави… Т. Кювлиев беше роден пианист и изкуството му беше белязано от прозренията на непогрешим артистичен инстинкт, умножен многократно от познание и богата, разностранна култура.

Винаги, когато мисля за пианиста Т. Кювлиев, разбирам твърдението на Артур Рубинщайн, че обкръжението от даровити личности е изключително необходимо за артиста, защото талантът е заразителен. Лъченията на талант и култура съпровождат Т. Кювлиев още от люлката – той е роден в семейството на известния български писател и културен деятел Е. Кювлиев. От него самия съм чувала думи на искрено уважение и благодарност за творческите импулси, които бе получил от учителката си по пиано в Музикалната гимназия в Пловдив – пианистката Рада Стамболова, от вдъхновяващите уроци на проф. Л. Енчева, в чийто клас по пиано завършва образованието си в БДК. Дълбоко преклонение, истински пиетет струеше от спомените му за уроците на проф. Д. Ненов. Когато говореше за него, зрелият музикант, опитният педагог се вълнуваше така, както е бил развълнуван юношата в деня на първата и незабравима среща с големия майстор. Не случайно Т. Кювлиев беше един от най-проникновените тълкуватели на музиката Д. Ненов.

Връщайки се към далечното време, в което Т. Кювлиев преподаваше камерна музика в СМУ-Пловдив, с разбираема доза умиление си спомням как много преди да го срещнем като учител, всички ние, петнадесет-шестнадесетгодишни девойчета – ученички в училището, вече бяхме очаровани и от блестящия му пианизъм и от магнетичната сила на изключителната му красота. С времето и в процеса на работата ни с него се раждаше и растеше едно много по-зряло отношение– респектът към педагога. На нас постепенно ни ставаше все по-ясно какъв шанс е даден на всеки, който е негов ученик.

В класа на Т. Кювлиев азбуката на камерното музициране се усвояваше с хвърляне в дълбоки води – моето обучение започна с Втората соната за цигулка и пиано от Л. ван Бетовен. Музикантският ни кръгозор, представата ни за класическото музикално наследство се обогатяваше с по-рядко изпълнявани произведения. След прелюдиите и фугите на Й. С. Бах, понякога подложени на твърде педантични дисекции в часовете по пиано, изучаването на съчинения като Концерта за два клавира в до минор в класа на Т. Кювлиев беше незабравимо емоционално преживяване.

Изпълнителят и педагогът Т. Кювлиев ни заразяваше със своята страстна любов към българската музика** и ни запознаваше и с най-новите явления в нея – още в началото на 60-тегодини част от репертоара на неговите ученици вече беше Соната-поема за цигулка и пиано от Ал. Райчев.***

Най-важното, на което ни учеше беше да слушаме – и собственото си свирене, и партньора си, и най-вече ансамбловото звучене. В повечето случаи изискваше от пианиста с пределно внимание да следи изпълнението на другия инструменталист, да диалогира с него, да го подкрепя, когато е нужно. Стремейки се да ни внуши, че стилът на един композитор е нещо единно, той говореше за особеностите на щриха и артикулацията, за характера на звука и на динамичното изграждане, за темпо-ритъма и агогиката, за орнаментиката в творчеството композиторите, чиито творби изпълнявахме и подчертаваше необходимостта от единство в тълкуванието им при ансамбловото изпълнение.

Понякога трудността на партиите в камерната творба беше на предела на инструменталните ни възможности, но милост нямаше. Реплики като „не мога, не знам как да го направя или нямах време да го науча“ срещаха рязко неодобрение, изказвано много често с иронична, дори хаплива забележка. Беше много по-взискателен към пианиста, но му помагаше в преодоляването на чисто клавирен проблем, само когато бе крайно необходимо. Тогава благоволяваше да открие някоя пианистична хватка –нестандартна пръстовка или позиция на ръката, по-удобно разпределение на клавирната тъкан между двете ръце, специфично изпълнение на орнамент и т.н. Но за да ни насочи към смисъла на творбата той често изсвирваше значителни откъси от клавирната партия. И ако пианистът си отваряше добре ушите и очите за да чуе как звучи, да долови жеста и маниера на звукоизвличане, можеше научи много не само за ансамбловото свирене, но и да открадне нещо от тайните на занаята.

В същото време преподавателят по пиано Т. Кювлиев беше готов щедро да споделя тънкостите на майсторството – не само със своите студенти, но и с всеки, който проявяваше интерес или помолеше за съвет и помощ. Около средата на 70-тегодини**** той обяви занятията си по пиано в АМТИИ за открити и всеки студент или колега, можеше свободно да влезе в кабинета по пиано и да наблюдава заниманията му с неговите ученици. Това беше възможност за по-младите му колеги да получат безценни уроци по клавирна педагогика, да се зареждат с импулси, с нови идеи за собствената си педагогическа работа.

В тези години Т. Кювлиев показваше много и всичко… Предпочиташе да стимулира личната активност на студентите като свиреше по-големи или по-малки откъси от изучаваните творби, но когато бе нужно, директно обясняваше и насочваше към желания звуков образ, към конкретния изпълнителски похват. Човек можеше да се наслади на майсторството, с което предизвикваше зрителни и звукови асоциации и само с няколко щрихи, с дребен детайл създаваше ярки, живи, незабравими образи, които будеха тяхната фантазия. Когато някой твърде старателно„търсеше стила“ и се опитваше да превърне творбите на Бах в безжизнени вкаменелости, той напомняше, че Майсторът е бил темпераментен изпълнител, жив човек от плът и кръв. Подчертавайки интимния характер на някои от късните творби на Й. Брамс, той казваше: „Туширай външната изява на емоцията – тук Брамс не вика с пълен глас, по-скоро мърмори на голямата си брада“.

Уроци по клавирна култура и педагогика се оказваха и неговите реакции на изпълнението на студенти по време на изпити или на концертния подиум. Обичайната му похвала за добро представяне, лаконичното „много способно момче /момиче/“ винаги бе адресирана единствено и само към постижението на студента. А критиката, видимо насочена към студентската изява, всъщност беше повече или по-малко директна забележка към педагога, който не само е длъжен да познава изучаваната творба до най-малките детайли, но и да съумее да изиска от учениците си тяхното прецизно изпълнение.

Винаги се радваше на ярката, темпераментна, артистична изява на всеки студент, докато студеното, деловито, макар и коректно изпълнение предизвикваше у него силна и неприкрита неприязън, често изказвана с рязък коментар. С въпроса: „Ти защо не му показа?“ ни даваше да разберем, че за него отговорността на педагога за развитие тона музикантските качества, на способността да се съпреживява и пресъздава емоционалното съдържание на изпълняваните произведения е по-важна от грижата за усвояването на инструменталните умения. Той, самият, изживяваше като личен творчески успех хубавото публично представяне на всеки свой питомец. Когато беше много доволен, можеше и няколко дни след събитието да те попита със светещи очи: „Видя ли как го изсвири“?

Т. Кювлиев притежаваше невероятно, бликащо чувство за хумор, което зърваше вица почти във всяка ситуация. Един чудесен актьор се появяваше, когато пародираше на пианото неумелите опити на студентите да справят с един или друг изпълнителски проблем и така им помагаше с усмивка да откриват и да преодоляват недостатъците на собственото си свирене. Умееше да придаде остроумен, понякога остър и ироничен, не винаги благоприличен изрази на най-сериозните си забележки по време на изпити. Във всекидневното общуване, в компания беше неизчерпаем източник на шеги, анекдоти, каламбури.

Хумор, сарказъм, самоирония – те бяха неговият щит, зад който се опитваше да скрие аристократичния артистизъм иинтелектуализъм на своята необичайно емоционална, чувствителна и лесно ранима натура. Щит срещу собствените му душевни терзания… Понякога ми се струваше, че е превърнал в житейски девиз мотото към„Благородни и сантиментални валсове“ от М. Равел: „прелестно и винаги ново е удоволствието от безполезното занимание“.*****

Удоволствието от безполезното занимание, забравата открита в няколко чашки алкохол…Случваше се тези чашки да са повече…понякога бяха твърде много… Но колкото и парадоксално да изглежда, именно в такива моменти той позволяваше на своята маска на бохем и епикуреец да се пропука. Тогава говореше за поезия, религия, философия, споделяше съкровеното си отношение към Д. Ненов. Тогава можеше да се прозре и дълбоко стаената болка от нереализираната в пълна мяра кариера на концертиращ пианист, а може би и от множество други разочарования …

Т. Кювлиев е юноша, почти дете, когато след първите му прояви на концертната сцена музикалната общественост заговорва за „явлението Кювлиев“, но кариерата му на пианист не получава размаха, който би бил адекватен на огромния му, рядък, недостижим талант. Къде бяха причините за това – дали само в него или извън него? Още в края на 50-те години, току-що завършил следването си, в един разговор с пианистката Зорка Сайян, той заявява:„Застанали като на бойни кули, убиват в зародиш всяко дарование“.****** Кого конкретно е имал предвид – дали личности, свързани с музикалния живот, или с политически и житейски обстоятелства?

Това все пак са знаели само най-близките му хора. Веднъж бащата на Т. Кювлиев, въпреки съвсем беглото ни познанство, не се въздържа и с горчивина каза: „Тодор го канеха в София, а той се върна в Пловдив. Какво намери и получи тук?“ Но беше ли прав старият писател? Столицата би ли му дала повече шансове?

Вече е късно, а може би и съвсем ненужно да гадаем. Вече определено не е важно, какво не бе успял да постигне Т. Кювлиев. Защото и без него възпитаници, колегии приятели с любов пазят, непомръкнал в годините след неговата кончина, споменаза великолепния пианист, за обаятелния педагог, за увлекателния събеседник. Защото стореното от музиканта Тодор Кювлиев остави ярка, дълбока и незаличима следа в историята на българското клавирно изкуство.

*Т. Кювлиев е първият щатен педагог по камерна музика в Средното музикално училище в Пловдив, първият преподавател по пиано в АМТИИ – тогава филиал на БДК.

**Свидетелство за отговорността, за изследователската страст, с която се отнасяше към националното ни музикално творчество, са създадените от него три сборника „Български клавирни миниатюри“,съдържащи нови или малко известни и непубликувани до тогава произведения от български композитори.

***Композирана само няколко години по-рано– през 1954г.

****След завръщането си от десетмесечна специализация в Москва.

*****Възпитаник на френския колеж „Сен Жозеф“ в Пловдив, той обичаше да гоцитира в оригинал: “…le plaisir delicieux et toujours nouveau d’une occupation inutile“.

******За този разговор знам от моята майка, която твърдеше, че го предава дословно.

от: Валентина Гюлева

Когато си спомням за Арно, в съзнанието ми винаги се сливат в едно два образа – на високия, светлоок млад мъж, който в началото на осемдесесетте години стана един от нашите колеги в Катедрата и на едно малко, слабо момченце, с което аз съм споделила част от своето детство.. А образът на това нежно дете събужда спомените ми за неговата майка – изключителната пианистка и клавирна педагожка Зорка Сайян, която също като него рано, преди да навърши 45 години през 1959 година, напусна този свят отнесена от жестокото заболяване с неумолима диагноза – рак.
Често съм си задавала въпроса доколко и с какво Арно си спомня за нея. С него беше почти невъзможно да се разговаря за това. При всеки опит да споделя съхранената през годините любов и преклонение към тази невероятна жена усещах как той се затваря, както мимозата свива листчетата си при допир и с една пределна тактичност и деликатност отклонява разговора в друго русло. Така разбрах, че спомените свързани с майка му са светая светих за него, че болката от загубата никога не е стихвала.
Но независимо от краткото време, което съдбата му бе отредила да сподели с голямата пианистка Зорка Сайян, тези няколко години вероятно в много голяма степен са предопределили формирането и развитието му на музикант и човек. Връщайки се към собствените си впечатления бих искала да си припомня атмосферата на този дом, в който от сутрин до вечер, и в делник и в празник звучеше музика – музика изпълнявана от самата Зорка, която каточе ли в тези години се надпреварваше с времето и свиреше все повече. Помня изпълненията й на концертите от Шопен, на Чайковски, последния бис на концерта й във Военния клуб, с който тя ни каза сбогом – Полонеза в си бемол минор op. рosthume , и в чието посвещение четем: A Guillaume Kolberg Adieu!
Виждам стаята, в която в единия ъгъл бе един малък кабинетен роял, от едната му страна едно пиано, ако се не лъжа Плейел, на което често свирехме ние – учениците на Зорка, а от другата – едно ниско канапе и там седнал Арно. С характерното леко полюляване напред и назад, с което и зрелият мъж внимателно следеше нашите прения в Катедрата, невръстното момченце вглъбено слушаше музиката, чрез която голямата педагожка ни въвеждаше леко и някакси неусетно в света на клавирното изпълнение.
Разгръщам страниците на няколко от програмите на концертите на нейния клас от това време и виждам един богат и разнообразен репертоар, в който редом с произведения от Бах и неговите синове, на Хендел, Хайдн, Моцарт и Бетовен, на Шуберт, Шопен, Лист, Брамс, Григ, в това число и концерти на Хайдн, Моцарт, Бетовен, Шопен, Григ с партия на второто пиано изпълнявана от самата З.Сайян. Звучаха творби от руската школа – Чайковски, Скрябин и Рахманинов, Майкапар, Глиер, Мясковски, Борткиевич, Хачатурян и Кабалевски. Френската клавирна музика бе представена от съчинения на Люли и Рамо, на Дебюси и Д. де Северак и др., българската – от А.Стоянов, М.Големинов П.Хаджиев, П.Владигеров, Д.Ненов, Св.Обретенов. Цялото това многообразие още от тези ранни години неминуемо се е запечатвало в съзнанието на Арно и е твърде вероятно да е предопределило в значителна степен и творческите му интереси на изпълнител.
И тук трябва да отбележим, че Арно беше един от малкото изпълнители, (а за Пловдив и единственият пианист), който имаше в репертоара си Вариациите върху тема на Корели от Рахманинов. Не съм сигурна доколко изпълнението му на Гаспар де ла нюи от Равел е повлияно от неговото сравнително кратко обучение във Франция или тази любов към творчеството на импресионистите му е предадена генетично от неговата майка – ученичка на А.Корто. Той носеше и нейния жив интерес към съвременното творчество – не случайно една от първите интерпретации на Соната от С.Барбър бе негова. Можем да считаме, че и ангажираността му с новото творчество на български композитори (прекрасното изпълнение на Прелюдии от Н.Стойков и едно много стойностно, макар и не толкова обемно изследване върху тях) в някакъв смисъл е проекция на въздействията от онези ранни години.
Правейки тези паралели искам да подчертая, че Арно притежаваше своята ярка индивидуалност, която твърдо отстояваше. Помня, че при подготовката на съвместния ни концерт с произведения от Н.Стойков, той не беше склонен да приеме промяни, предлагани от самия автор, даже в някои от детайлите на интерпретацията на творбите. И тази негова независимост и убеденост в собствените естетически възгледи, в моралните принципи формираше и облика му на педагог, който в същото време умееше да уважава личността на своите ученици. И може би затова, когато той се разболя и аз поех част от неговия клас, открих искрената любов и дълбокото уважение, които той бе вдъхнал у тях.
Такава любов и уважение той всъщност будеше и у нас – неговите колеги. Не можехме да не се респектираме от професионалната култура и артистизма, от естествения аристократизъм, който се излъчваше от него, от деликатната добронамереност към всеки един от нас, от невероятната етичност, проявявана във всичките му действия – без изключение. Тази любов към колегата, към човека Арно Ховагимян аз мисля, че ще носим в сърцата си завинаги. Ще ми се да вярвам, че така ще съхраним част от неговия дух, който ще продължава да ни служи като морален ориентир в битието ни на музиканти в нашето сложно и противоречиво съвремие.

Автор: Проф. д-р Цанка Андреева

Образът на Арно Ховагимян, останал у мен завинаги, силата на спомените ми за него в  този възпоминателен ден, ме окуражават да споделя някои неща с вас.

Трудно бих го сравнила с някого, когото съм срещала, с някого от средата , в която се движехме, по висота на морала в отношението към събития и хора, по достойнство на поведението. Затова ми хареса “За Арно Ховагимян като морален ориентир” в надслова  на тази среща.

Спомням си случаи, когато  не одобряваше някои групови или по-общи действия тук и  казваше “Аз в такива неща не участвам” – не се захващаше да порицава тези, които участват, а само кратко и ясно показваше своята позиция, той къде е. Мисля, че имаше много точна мярка за стойността на хората и много верен   израз  за това – ако има основание и повод да изтъкне добри качества у някого /колега, артист, студент/ , намираше особено точни думи, как и в каква степен да изкаже одобрението си. Когато не харесваше определен човек, просто мълчеше за него. Ако харесваше все пак нещо у този, когото като цяло  не одобрява особено, в подходящия момент се спираше на онова хубаво негово качество, което е почтено да бъде изтъкнато. Затова похвалната дума на Арно Ховагимян беше истинска –  не неизбежен полуфалшификат за употреба на официално място, за пред хората.

Участието му в Академичния съвет беше същинско, не формално. Понякога той пръв се изказваше по въпроси, засягащи катедрата или цялата наша общност, без оглед на това дали неговото становище съвпада с мнението на съответното ръководство. Говореше убедено и спокойно. Но нали разбирате, никой не би помислил – какво ли крои той  и кой стои зад него. Беше заслужил образа на независим.

И аз като други колеги учих известно време при неговата майка, изтъкнатата пианистка Зорка Саян. Когато се влоши състоянието на болното й първо дете, тя предложи на родителите ми, тъй като не може както подобава да се занимава с учениците си, да отида при госпожа Сийка Пеева, също човек от близко познато семейство, школувана във Франция пианстка. Та, тогава бях малка и за кратко взимах уроци при Зорка Саян, но повечето помним нейната снажна фигура, устрема, с който се движеше, категоричността, с която говореше, как свиреше – изобщо един личен размах, с който естествено налагаше присъствието си. Арно вероятно е взел много от музикалната дарба на майка си, но в неговия вид и излъчване имаше нещо друго – сдържаност, аристократизъм. Беше немногословен, но поведеш ли разговор с него, думите му се помнят. Защото не беше готов да говори за незначителни неща, на нивото на битовизмите или сплетните,  които и в учебната среда съществуват. И до сега помня как посрещна съболезнованията, които изразих по повод смъртта на баща му –  достойния вид на скръбта му, споделената вяра, че не се разделят завинаги. Не остави място за съжаления и утешения.

Бях пропуснала неговото израстване. Помнех го дете, а един ден преди години, когато бях в преподавателската стая, при  мен дойде висок младеж – светло лице, светли очи, и се представи. Помня как забелязах  най-вече светлия, ясния му поглед. Идваше да се посъветва как да се готви за изпита си за асистент по задължително пиано, какво да чете, какво да пише, какво се изисква в урока. Когато разбрах, че има клас по пиано в Бургас, в музикалното училище / знаем как се ценят мъжете пианисти  при общата феминизация на учителската професия /  го попитах не е ли по-увлекателно да създава пианисти. “Децата и подрастващите – там са големите възможности за развитие и човек ясно вижда постиженията си като клавирен педагог, а в задължителното пиано се налага да поограничиш стремежите си, по-скучничко е, та чак си увреждаш слуха от неща, които понякога  не са за слушане”. ” Щях да остана – каза той – ако можех да работя добре с малките, но на мен ми е трудно. Мисля, че на израснали хора ще предавам по-добре това, което знам”. Такива бяха мотивите му. Във висшето образование има възможност за ясно степенувана кариера, но него това не го интересуваше. В музикалното училище пък можем да прославим името си с ученици, но той просто търсеше по-точното си място.

Работеше без шум, работеше “подразбиращо се” съвестно, взискателно и високопрофесионално. А спомня ли си някой на изпитите Арно Ховагимян  да е искал по-висока оценка за свой студент? Спомняме си обаче, че нерядко се случваше да отсъди за някого от своя клас:”А, моля ви се, как “пет”!  Той е за “четири” и си знае, че е така.”

След един концерт отидох да го поздравя за свиренето. Често ли е, вместо да видиш неминуемата искрена или отиграна, храбра или гузна усмивка на изпълнителя , да чуеш това, което той каза тогава: “ О, и Вие ли бяхте тук? Много съжалявам! Не беше както трябва.” Това беше Арно –с почтеност и взискателност, отправени първо  към себе си.

В последния ни телефонен разговор, по мое усещане в неизразимо трагични за него обстоятелства като нелечимо болен, срещу моите думи в смисъл, че наистина има сериозни проблеми, но … и пр., той ми каза: “ Не е страшно. Аз вече съм подготвен за отвъдното”…. За това отвъдно си мисля сега. Толкова време усещаме липсата на Арно, толкова време ни липсва! Щом ни липсва, това значи, че присъства у нас. “ Липсва ни , значи присъства “ не е парадокс.