Автор: Проф. д-р Цанка Андреева

Образът на Арно Ховагимян, останал у мен завинаги, силата на спомените ми за него в  този възпоминателен ден, ме окуражават да споделя някои неща с вас.

Трудно бих го сравнила с някого, когото съм срещала, с някого от средата , в която се движехме, по висота на морала в отношението към събития и хора, по достойнство на поведението. Затова ми хареса “За Арно Ховагимян като морален ориентир” в надслова  на тази среща.

Спомням си случаи, когато  не одобряваше някои групови или по-общи действия тук и  казваше “Аз в такива неща не участвам” – не се захващаше да порицава тези, които участват, а само кратко и ясно показваше своята позиция, той къде е. Мисля, че имаше много точна мярка за стойността на хората и много верен   израз  за това – ако има основание и повод да изтъкне добри качества у някого /колега, артист, студент/ , намираше особено точни думи, как и в каква степен да изкаже одобрението си. Когато не харесваше определен човек, просто мълчеше за него. Ако харесваше все пак нещо у този, когото като цяло  не одобрява особено, в подходящия момент се спираше на онова хубаво негово качество, което е почтено да бъде изтъкнато. Затова похвалната дума на Арно Ховагимян беше истинска –  не неизбежен полуфалшификат за употреба на официално място, за пред хората.

Участието му в Академичния съвет беше същинско, не формално. Понякога той пръв се изказваше по въпроси, засягащи катедрата или цялата наша общност, без оглед на това дали неговото становище съвпада с мнението на съответното ръководство. Говореше убедено и спокойно. Но нали разбирате, никой не би помислил – какво ли крои той  и кой стои зад него. Беше заслужил образа на независим.

И аз като други колеги учих известно време при неговата майка, изтъкнатата пианистка Зорка Саян. Когато се влоши състоянието на болното й първо дете, тя предложи на родителите ми, тъй като не може както подобава да се занимава с учениците си, да отида при госпожа Сийка Пеева, също човек от близко познато семейство, школувана във Франция пианстка. Та, тогава бях малка и за кратко взимах уроци при Зорка Саян, но повечето помним нейната снажна фигура, устрема, с който се движеше, категоричността, с която говореше, как свиреше – изобщо един личен размах, с който естествено налагаше присъствието си. Арно вероятно е взел много от музикалната дарба на майка си, но в неговия вид и излъчване имаше нещо друго – сдържаност, аристократизъм. Беше немногословен, но поведеш ли разговор с него, думите му се помнят. Защото не беше готов да говори за незначителни неща, на нивото на битовизмите или сплетните,  които и в учебната среда съществуват. И до сега помня как посрещна съболезнованията, които изразих по повод смъртта на баща му –  достойния вид на скръбта му, споделената вяра, че не се разделят завинаги. Не остави място за съжаления и утешения.

Бях пропуснала неговото израстване. Помнех го дете, а един ден преди години, когато бях в преподавателската стая, при  мен дойде висок младеж – светло лице, светли очи, и се представи. Помня как забелязах  най-вече светлия, ясния му поглед. Идваше да се посъветва как да се готви за изпита си за асистент по задължително пиано, какво да чете, какво да пише, какво се изисква в урока. Когато разбрах, че има клас по пиано в Бургас, в музикалното училище / знаем как се ценят мъжете пианисти  при общата феминизация на учителската професия /  го попитах не е ли по-увлекателно да създава пианисти. “Децата и подрастващите – там са големите възможности за развитие и човек ясно вижда постиженията си като клавирен педагог, а в задължителното пиано се налага да поограничиш стремежите си, по-скучничко е, та чак си увреждаш слуха от неща, които понякога  не са за слушане”. ” Щях да остана – каза той – ако можех да работя добре с малките, но на мен ми е трудно. Мисля, че на израснали хора ще предавам по-добре това, което знам”. Такива бяха мотивите му. Във висшето образование има възможност за ясно степенувана кариера, но него това не го интересуваше. В музикалното училище пък можем да прославим името си с ученици, но той просто търсеше по-точното си място.

Работеше без шум, работеше “подразбиращо се” съвестно, взискателно и високопрофесионално. А спомня ли си някой на изпитите Арно Ховагимян  да е искал по-висока оценка за свой студент? Спомняме си обаче, че нерядко се случваше да отсъди за някого от своя клас:”А, моля ви се, как “пет”!  Той е за “четири” и си знае, че е така.”

След един концерт отидох да го поздравя за свиренето. Често ли е, вместо да видиш неминуемата искрена или отиграна, храбра или гузна усмивка на изпълнителя , да чуеш това, което той каза тогава: “ О, и Вие ли бяхте тук? Много съжалявам! Не беше както трябва.” Това беше Арно –с почтеност и взискателност, отправени първо  към себе си.

В последния ни телефонен разговор, по мое усещане в неизразимо трагични за него обстоятелства като нелечимо болен, срещу моите думи в смисъл, че наистина има сериозни проблеми, но … и пр., той ми каза: “ Не е страшно. Аз вече съм подготвен за отвъдното”…. За това отвъдно си мисля сега. Толкова време усещаме липсата на Арно, толкова време ни липсва! Щом ни липсва, това значи, че присъства у нас. “ Липсва ни , значи присъства “ не е парадокс.